На Атанас Далчев

На Атанас Далчев

Дъхът ми спрял е, съзнанието опустяло,
очите ми се вглеждат вечно в моите очи,
“коварното и празно огледало”
мълчи, мълчи... мълчи...

А аз изгубвам сякаш себе си
сред прашните портрети и голите стени.
Часовникът отмерва времето,
изтръгвайки въздишка от моите гърди.

А мислите ми черни разпръскват се навред,
другари верни на образа ми блед,
вгледал се навярно в другият свят,
мечтите и хората оставил назад.

Анна Йо, Варна

С искрени благодарности към Анна, която най-любезно предостави част от най-съкровените си съждения, таящи се в нишите на ежедневието, с които да поставя началото на още една инициатива на "ХХ Май" - да представям неща, които незаслужено биха останали само за автора/инициатора си или изключително тесен кръг от хора, когато могат да надигнат глава и да споделят мислите, чувствата, емоциите на всеки един от нас. Ясно е, че има тонове произведения, мисли, идеи за живота и прочее, но не е ли това начинът и не е ли крайно време да погледнем на хората около нас като на личности със свои желания и заложби, които не са родени просто, за да ходят на работа и задръстват земята? Много харесвам това лице на човека, което надскача рутинното, което го оцветява и му дава правото да се чувства личност, а не просто индивид.

Преглеждайки стиховете се замислям, че макар и минорни тяхната мелодия, може би е свалила за момент тежко бреме от раменете на авторката, позволявайки ѝ да си поеме глътка въздух, за да продължи пътя си през шубраците на живота.

Приятно препрочитане и до скоро,
Марио Тодоров