На път - мечтите като стимул „От Калифорния до Стълпище“

Много често се хващам, че разигравам в главата си сценки с измислени герои из минали времена, но не от моето детство, а времена, за които имам представа от книги и учебници, от митове и легенди, от картини и предмети. Понякога се отдалечавам само на няколко десетилетия, но разходките ми обичат да ме отвеждат и много, много назад. Хора, сгради, говор, маниери, погледи и усещане за взаимоотношения... Хубавото на това занимание е, че аз съм диригента и водя оркестъра си от несъществуващи личности, накъдето пожелая, без да позволявам на когото и да било да промъква нежелани пасажи в моята пиеса. Нотите вървят една след друга в различни октави. Първи инструмент, после втори последван от вълна от десетки други и след това пауза... Някоя флейта подхваща боязливо мелодия заобиколена от всички страни с усета за невероятна потенциална енергия. Щом всички мълчат в този момент, значи не е незначителна и само след миг вече увереният ѝ глас бива последван не от кого да е, а от най-басово звучащите тук присъстващи. И после отново виелица от звуци. Всяко движение е вятър, всяка мимика - далечен гръм. Димът от човешки чувства изобразява различни форми - понякога с остри ръбове, друг път заоблени, но винаги присъства. Човешкото присъствие е просто един зов към красотата, да се яви пред затворените очи, минавайки през клепачи и залитайки към крайности в разкриването си. Убийството бива наказано с главозамайващо разкаяние, обидата с отдалечаващи се фигури. Звукът от думите удря напряко през вековете. Спира се на дадени етапи от време, за да затвърди мястото си в бъдещето. А бъдещето е до голяма степен повторение на вече изтеклото, породено от забравата или незачитане на случилото се. И ние като деца на миналото още с раждането си, стремящи се към все още несбъдналото се, подаваме глава напред с желание да предизвикаме непознатото, криещо се в трънките и храстите като цяло далеч от досега ни. Долу, горе или встрани, но целта се движи прекалено бързо, ако изобщо съществува. Може и стрелите ни просто да не се забиват в нея. Една игра на светлината, която ни кара да вярваме, че има цветове или топлината, която ни лъже, че сме живи, докато изгаря същността ни и поне да са лъчите на слънцето. То пак се скри зад Земята с оправданието, че тя се отвръща от него, но за мен тя няма лице, което да срами, няма гръб, който да обърне на приятел. Притежава само повърхност, която да тъпчем, а ние неблагодарно търсим нови планети и галактики сякаш сме способни да виждаме изяществото във всичко. Отново успявам да чуя флейтата. Това сякаш ми напомня, че вече е време да се завърна. Попътувах си, но това е само един миг, троха от времето, което няма да съществува в момента на нашето унищожение, докато някой отново не го измисли на някоя друга злощастна планета - гостоприемна към същества, които се считат за домакини. В този ред на мисли имам нужда да се поуспокоя. Поглеждам наляво. Книгите ми са леко разхвърляни, понеже се чудих коя да захвана. Объркано. Искам да препрочета поредицата на Стефан Цанев „Български хроники“ - просто приказни книги, но те не са за два, три дни, а аз точно това искам - днес, утре да се срасна с нечие преживяване.

Имам книга, която не бих се решил просто така да си купя, но в случая не ми се и наложи. В това море от литература днешно време действам абсолютно на интуиция и рядко бъркам (помня два случая към момента в списък от над 600 книги, които притежавам). Получих въпросната книга по време на престоя си в хотел „Седем поколения“ на р. Дунав. Срещнах се с част от постиженията на автора ѝ там и просто ме зарадва с какъв вкус е направено всичко. Даже табелите за мястото бяха поставени толкова интелигентно, че се замечтах така да бъде сторено и с пътните знаци някой ден. Ще стане.

Няма да издавам какво се случва в книгата на Любен Рабчев „От Калифорния до Стълпище“, но ще нахвърлям някои неща само, за да споделя общи впечатления с желанието да достигне до съзнателно отворени хора. Казвам „отворени“, понеже в ръцете на ограничен човек според мен, ще стане просто причина за изказвания, които няма да цитирам. Човешките мозък и ръка са дали всякаква литература за всички. Аз не вярвам, че възрастен човек може да се промени от книга - това е валидно за децата обаче. Тази книга ме успокоява за пореден път, че не съм сам в усещането че с разумен труд и свободно от предразсъдъци мислене се постигат мечти. Мечтите, знаем, могат да са от всякакво естество и не е нужно да е само една за цял живот. Аз съм твърдо за много такива и то в различни размери, за да може постигането на малките, да те подкрепя в достигането на големите, но това си е мое схващане. Няма абсолютна истина предполагам.

Кога в историята хората са се приемали един друг? Не знам. В моите очи това не е и било. Още откакто човек е плъзнал по планетата и е сложил листо на слабините си, е забелязал, че има други с по-големи листа, а и такива без. Сметнал е първите за врагове, а вторите за долни, т.е. пожелал е листото на врага, за да избяга по-далеч от „дъното“. Имаме навика да се делим на всякакви, което е известно на всеки - умни и глупави, работливи и мързеливи, красиви и грозни, богати и бедни, ... Залитам и аз от време на време макар и да се имам за толерантен. Може би просто е нужно, да не действам първосигнално и тогава идват разсъжденията, т.е. има време за размисъл и поставяне на мястото на другия. Голямо впечатление ми направи, че в книгата не се усеща никаква злоба. Преди около 5 години изхвърлих една книга на третата страница заради обратното. Това е една от тайните според мен, да си добър учител и събеседник. За втори път захващам това четиво от Любен Рабчев и реших да отида до въпросното място на първата ми среща с тази човешка история. Станах рано сутринта и тръгнах в приличен час (почти както казва Ерол от Уикеда: „... някъде към десет, десет и нещо“, а в случая към девет и нещо). Не хванах магистралата. За мен това убива пътешествието. Много интересно - нямаше много коли в моята посока. Беше петък. Желая да продължа в сегашно време.

Петък е. Слънцето ме следва по пътя. Може би знае, че го обожавам. Трябва да спра по работа и в Търговище - градът на моето детство. Много крави много нещо този път. Принципно засичам повече овце. Махам си часовника от ръката, понеже ми се струва, че ще изгоря на пластмасов Casio. Ако не е часовник, ще е на блуза или потник - все тая, ама пустата му суета... А, ето го и Търговище. Много ми е мило и нямам намерение да минавам по околовръстното, затова хващам през гробищата, „Кюстенджа“ 65, „Бряста“, стадион „Колодрума“ и така до КАТ. Много хубави спомени и не смеят да избледнеят. Явно няма да се случат нещата в КАТ днес (не по тяхна вина). Едно, две познати лица междувременно. Хах, на осми март преди около седмица звъннах на всичките ми учителки, чиито номера успях да намеря в интернет. Две не се сетиха много, много кой съм (все пак са минали 13 години) и беше леко конфузно, но затова бързо и безболезнено. С другите си побъбрихме - да са живи и здрави всички! Вече минавам покрай близките на Търговище села. Размечтавам се, разбира се. Тези места са много романтични с 50км/ч. Шегувам се. Всичко с времето си. Виждам усмихнати лица и нови или добре ремонтирани къщи. Виждам и такива пред полуразпад. Никога не съм съзнавал колко са близо до града. Може би с колело разстоянията ти правят някакви номера. Попово, Опака, Две могили, Тръстеник, Мечка - това е планът. Не мога да повярвам, че още не съм се изгубил. Имам навика да правя едни ненужни завои. А сега го няма и в колата верният ми навигатор и спътник в живота. Мога да разчитам на нея, но не и днес. Тя е на работа - целувам я мислено. Аз работя с хартиена карта, да не ми се губи романтиката. Влизам в Две могили, но и днес няма да имам време за къщата музей на Филип Тотю, а времето е прекрасно за малки музеи и разходки. Ако кажем, че събирам могили, до момента съм минавал през Могила, Две могили, Три могили и Пет могили. Четири ми се губи нещо. За любителите на конспирации и езотерика - „1 2 3 5“ е интересна комбинация, числов ред. И най-накрая грешен завой в Тръстеник, но момиче и момче, които се задават от една сграда, ми помагат да изляза на прав път отново. На влизане в село Мечка правя една маневра (маньовър), която дълги години ще се опитам да си обясня от какво се зароди като идея изобщо, но се разминавам с поука само. Успявам да се възползвам от поуките си принципно. Вече съм много близо. Това ми напомнят и табелите, които сякаш не ми дават друг избор освен да стигна до желаното място. Първо ще сляза до Дунав. Стълпище е на брега на реката. Слизам от колата. Около мен няма жива душа. Човешка душа имам предвид, а иначе летящи и пълзящи се намират. Една глътка свеж речен въздух и да видим дали мога да използвам нечия тоалетна. Вървя с търсещ, любопитен поглед. Една жена се задава отпред. Няма начин да я занимавам с нуждите си. Казваме си „Добър ден.“. Ех, явно ще се скатая между дърветата. Какво ме лае пък този симпатяга. Прилича на мечка. Интелигентен е - спря да джафка. Ах, колко боклуци е довлякла реката (набедих Дунав - да ме извини)!

Вече мога да се наслаждавам на заобикалящите ме интерпретации на природата. Връщам се покрай бунгалата на Стълпище и се оглеждам за една позната ми пейка. Там е, ето я. Пейката е П-образна и се намира до или в реката (според равнището на Дунав - за справка програма „Хоризонт“ по БНР) под дървета. Седя си и зяпам ту реката, ту къщите, ту дърветата на наша земя, ту тези в румънско. От време на време падат някакви буби от дървото. Една калинка падна по гръб. След втория опит успях да я върна в изходна позиция. Литна нанякъде. Интересно - хора не виждам, но гласове има и не са само в главата ми. Реални са и идват от някоя от къщите. Майка и дете си говорят нещо. Много хубаво, че родителите говорят с децата си. Дай, Боже, всеки му. Ако бях набожен, може би щеше да се сбъдне... А, ето и още един видим човек. Явно цепи дърва, ама то си е и чува достатъчно ясно. Две патици в реката изпълняват един и същ номер няколко пъти, но надали е, за да го забележа. Тук нищо не ти обръща внимание. Нищо не те взима за нещо ново и важно - ти си просто част от това, от един механизъм над нашите схващания. Може би, ако го разберем, ще загуби величието си. Така ми харесва. Време е да ходя към хотела - крайната точка преди връщането ми. Да, всичко си е както го помня. Красиво, чисто, с усмихнат персонал, нищо излишно. Жалко, че нямам повече време за днес. Тръгвам на обратно, но добре, че е още първата табела, която ми напомня, че съм забравил нещо. Връщам се, да взема вино произведено от автора на „От Калифорния до Стълпище“. За мен то има сериозна добавена стойност, която се заражда с положителни преживявания. Добре, вече съм готов. Няма да ви занимавам с целия път към дома, но само ще спомена, че този път успях да се изгубя три пъти. Благодарение на това минах през село Красен, видях горите и скалите край село Нисово и още куп други красиви гледки. Добре, че беше и светло още иначе трябваше, да си ги представям. Ами, това е.

Ще се радвам, да прочетете книгата:

• Любен Рабчев „От Калифорния до Стълпище“

С пожелание за успешно сбъдване на красивите ви мечти,
Марио Тодоров, гр. Варна, 2020г.