Вината в другия

Имам една част от характера, за която не съм наясно дали е за добре или не, но си е моя и я чувствам много близка и определяща за мен. Да речем че някой реши да (или без да го е мислил много) ме обвини за нещо. Ако това нещо е свързано с моя черта, която е много силно изявена при мен и се опитва да я отрече, в мен започват да протичат едни процеси, които минават от яд и бяс към тъга и лека форма на отчаяние.

Принципно, ако след въпросното взаимодействие започна да пея викайки, всичко сякаш заминава сравнително лесно. Използвам пънк, дуум, хардкор и т.н.. Проблемът е, когато нямам възможност да изкарам всичко навън по споменатия начин.

При ситуацията, която ме накара да напиша тази статия (изповед), нямах възможност да се развикам на воля (пеейки) и да разсея бурята, която се зароди в мен. Причината е, че наскоро ме оперираха от херния и гледам да не се пъна излишно.

И така...

Паркирал съм пред галерия „Борис Георгиев“ във Варна. Часът е около 19:00. До галерията е залепена сградата на основно училище „Св. Св. Кирил и Методий“ и движението е доста засилено - натоварено. Групи от ученици са на портала и очакват да бъдат взети или си лафят. Движим се с изключително ниска скорост, ако изобщо се движим. Не бързам за никъде. Пространството отляво и отдясно е няколко сантиметра, поради спрелите автомобили, чиито водачи очакват децата си. Нищо ненормално засега. Очите ми са напред и обръщам внимание на периферията си, както винаги. Нищо ненормално. Колата пред мен тръгва или по-скоро започва да се премества с няколко сантиметра. Ръката ми е на скоростния лост и превключвам на първа. Започвам да отлепям съединителя, за да измина въпросните няколко сантиметра и аз. В същия момент с периферията виждам как една жена с дете просто решават (вярвам, че детето не е взело въпросното решение) да слязат от велоалеята и да пресекат. Сякаш се отлепят от нея. Пешеходна пътека на въпросното място няма, но не е това основния проблем. На момента натискам спирачка и всичко е наред. Според мен, де. Жената, както гледаше нанякъде (не към моята кола, която е непосредствено до нея) изведнъж извръща глава към мен и смоталеви нещо от сорта на: „Къде бързаш? И без това няма къде да отидеш!“. Погледът ѝ... Отминават. Радвам се, че всичко е наред. Все пак отношението ѝ ме накара да избеснея вътрешно за няколко секунди (ще обясня малко по-късно). Т.е. пресича на неуказано място, не се огледа, изстреля се рязко и накрая аз се оказах виновен.

Продължавам няколко сантиметра напред. Улавям някакво движение с периферното си зрение. Поглеждам надясно и виждам как същата дама обяснява на половинката си нещо и сочи към мен. Свалям прозореца, понеже искам да видя какво се е случило според нея и не мисля, че има за какво да се крия или каквото е там. Разменихме си няколко думи. Нямаше обиждане, заплахи или каквото и да от този сорт, но усещането, че някой ме обвинява в нещо, за което той или тя носи основната вина, ме накара, меко казано, да си прецакам настроението. Ех, сега, ако можеше да изпея веднъж „Downset - Anger“... всичко щеше да трае пет, десет минути. Другия път.

Нека набързо нахвърлям какво означава „избеснея вътрешно“, което използвах като израз по-горе. Това е едно самоунищожително явление, което съм успял с времето да преобърна в градивна енергия с помощта на музиката и мисълта. Първоначално се появяват разни неприятни мисли по отношение на обекта на яда ми. След това се появяват въпроси, които започват много повърхностно, само за да достигат екзистенциални пропорции. Точно тези въпроси ме докарват до мъка и леко отчаяние.

Способността ми да обръщам тези чувства от отрицателни в положителни за мен е една немалка лична победа. Отне време, книги, размисли и житейски опит като цяло. Вътрешно се надявам въпросната жена да размисли върху действията си и да не дава такъв глупав пример на детето си занапред. Ако първоначалната ѝ реакция беше първосигнална, то втората беше след няколко секунди, което вече не се оправдава с импулсивност. Аз също съм допускал подобни грешки. Аз също все още допускам подобни грешки в първия момент. След това, обаче намирам в себе си силата да се извиня.

Както и да е. Имах нужда да излея още веднъж тези кратки размисли.

Благодаря за вниманието.