Здравей!
Това е текст, започнат от мен през 2012г., който към момента е незавършен. От днес започвам да го издавам в сайта на части. Сега ще се сблъскаш с първа част.
Хайде весело!
И начало...
- Мамо, защо звездите решават да слязат на земята?
- Защото искат да се отдадат на заслужена почивка на нашата прекрасна планета.
- Аз защо не виждам звезди да се разхождат в парка? Крият ли се?!
- Хаха... Те искат спокойствие, а около нас все щяха да бъдат обливани с въпроси, снимани... Там са си по-добре.
- Къде е „там”, мамо?
Бузите на майка му вече придобиха леко червен цвят, сякаш взе да се срамува от лъжите, с които заблуждава сина си. Но как, по дяволите, да обясни на четири годишното си съкровище, че при навлизане на тези не много приятни на външен вид небесни тела в атмосферата се отделя светлина, породена от йонизацията, а не от триенето, както много често се бърка и всъщност после от тях не остава НИЩО. И така красотата си умира без особено романтична причина. Може би, ако имаше повече време да поразсъди върху въпроса, можеше да излезе с изключителен отговор, едновременно образователен и очарователен, но... Тези деца просто успяват да зададат повече въпроси, отколкото отговори можеш да дадеш, било с или без висшето ти образование в така скъпия за теб Технически Университет на Варна. А колко нощи самия ти стоиш, наблюдавайки с наслада падащите небесни късове, оставящи след себе си краткия спомен за нещо повече от естествено, докато съзнанието ти те кара да натъпчеш навътре скучните факти и...
- На острова на почиващите звезди. [Хмм, ще трябва да поговоря с Краси за това. Имам нужда от сериозно прикритие след тази красота.]
- Знаех си. А този господин Огойски си мисли, че изгарят. Сега вече сме двама. Има ли и други, които знаят за този остров?!
- Надали, миличък. Хората като порастнат и започват да си обясняват всичко с определения и уравнения. Затова докато си малък, света е по-шарен. [Май няма да въвличам Краси в това.] Искаш ли сладолед?
- Мамо, вечер е!!! Това, че няма никога да видя звездите на техния остров, не означава, че трябва да ме глезиш.
- [Аз ли отгледах това дете!?] Ха, хайде да се прибираме.
***Когато бях малък, майка ми разкрасяваше една история за „Острова на звездите ветерани”, докато още се лутах между конструкторите си и „Костенурките нинджа”. Така и не разбрах какво е вбесило толкова много този тип Шрьодер, че да си го изкарва на Земята и компания. Както и да е... Минахме през много кофти периоди, от което, разбира се, се подразбира, че бяхме зле с парите. В наши дни парите са мерило за много неща. От положение в обществото до красота, ум и т.н.. Нямахме ги, но това не ме правеше грозен, нито глупав. Добре, красотата за малко беше перефразирана. Помня, че за няколко месеца ми се отвори третото око под форма на средно малко, плешиво петно на лявата част на главата ми, но и това отмина с помощта на малко домашна медицина. Лекарствата ме отвращават още отпреди да започнат да ги рекламират повече от великото Българско Банково Дело. Инсейн Клаун Паси казват, че скапаните радио станции ти поставят членове в ушите, с комерсиалните си изпълнения, а за мен телевизията ти поставя членовете право в устата като едновременно ти пръсва тъпанчетата с препоръки за четене на листовките и да се конслутираш с личния си лекар. Малко се оплеснах, но това ми е останало от моя пра-пра и т.н. дядо, когото нито познавам, нито съществува всъщност, но защо да се обвинявам, след като чувството за вина, породено от това за малоценност, е в основата на голяма част неврози и психични отклонения. Неуместни факти за момента. Нямахме пари, нито дори мангизи или кинти, за които хора умираха всеки ден наляво и надясно. Как аз не умрях за тях? Казах ли, че нямахме пари!?
- Намали малко тея, каращите се, бе!
- Нарича се хип-хоп!
- Аз му викам „шум”.
- Шумят, но със стил.
- Както и да е. Намали си стила тогава.
Ето защо трябва да живея сам. Никой около мен не иска да пооцени тази култура! Ти слушаш яко черно, нали? Поне се надявам. Хип-хопа отдавна не е едноцветна музика. Ние не сме с повредено цветоусещане. Или ставаш и изразяваш неща, които и другите да усетят или не. Дали ще рапираме, правим бийтове, графити или ще се въртим на земята, докато някой бийтбоксва, всеки един от нас показва по красив начин какво се крие в него. Малко се разчувствах, за което се извинявам. Нека продължа. Ама пак ме ядосаха с некомпетентността си. Зарежи! Зарязвам. Трябваше да измисля нещо да помогна на мечтите ми да се покажат на дневна светлина. В началото не ми и минаваше през ума, че една залъгалка ще ме отърве от мизерията (в материален аспект). Но от вратата за краката не върви, нали. Нека ви върна назад, когато кризата беше на устата на повече хора от коя да е хубава дума в нашия прекрасен език (Българският. Аз съм българин.)!
Към следващата част