Незавършен роман - част 2

Към предната част

2009г

О, да. Егаси, мизерията. Има думи и фрази, от които можеш да се изприщиш. Времето беше слънчево и много приятно, а всеки се оплакваше каква ужасна жега било. Точно както след четири месеца щяха да мрънкат колко им е студено и ужасно. Продавах с моите хора разни неща на разни други хора.

- Как!? В тази раница ли ще ми носиш парите, бе Марио!? Да не откачи?!

- Така падам от подозрения. Спокойно, с ТАЗИ РАНИЦА съм пренесъл половината бюджет на Търговище само за един месец.

- Моля ти се. Та ти продаваше купони за храна на третокласниците. Да не са започнали да дават патици по сечуански в стола на Първа!?

- Нищо не разбираш. Да не мислиш, че лесно се намират купони. Бяха цветни, а и хлапетата се оказа, че не са толкова отворени, колкото си мислех. Ще ми говориш за патици след като се наям. Знаеш, че по това време огладнявам.

- Ти все си гладен. Купонджия!

Не съм и очаквал разбиране от Дока. Ограничена история. Това в, него момент, беше първото нещо, което тогава наричахме „удар”, за него и много ми се въздухареше.

- Момчета тук съм.

- Забрави за това „момчета” и всичко, което може да ни разкрие в следващия половин час. Не трябва да представяме никаква лична информация било то пол, цвят на кожата, а камо ли ИМЕНА!

- Ти, Док, откога взе да говориш толкова правилно!?

- Да, верно!?

- Това е част от прикритието ми. Не разбирате ли. След всичко това те ще търсят интелигентен с неизвестен пол, име, адрес...

- И без това с тези вежди пола ти е трудно определим.

- Хаха! Смятай!

- Казах ти, че тъпия ти братовчед ме опърли с миризливата си цигара.

В този момент мина група момичета на видна възраст „нужната”. На мен винаги ми правят впечатление такива гледки, но се чудя дали се дължи на ежедневната ми незадоволеност или просто съм си такъв ценител на красивото – вътрешно или външно... свръхестествено. Те, може би естествено, не ни погледнаха. Тази много отличителна черта на момичетата от града ми. Да минат покрай теб сякаш за тях си нищо, а същевременно с периферното си зрение и фантазията си да търсят одобрението или по-скоро „лудостта” ти по тях. Въпреки това ги харесвам. Пф.

- Мамка му! Дръжте се естествено!

Аз си се държах естествено – зяпах си, погледнах си обувките, получих тикове... Естеството на Дени обаче малко не се вписа в представите на Док.

- Здравейте, момичета! – каза го толкова естествено, че едва не се разплаках от умиление.

- ХиХи. Здравееей! – здравей, Търговище! Изглеждат големи, а отворят ли си устата и започваш да триеш ЕГНта.

Док усети как безкрайните му старания да подобри говора си, премахвайки „и”, „й”, „ъ” от ненужните места в думите и прибавяйки сложни термини и фрази като „Благодаря!” и „банкноти”, просто се изплъзват в историята, освобождаващи място на любими словосъчетания, които ще пропусна... засега.

- Сдържам се да не те пратя там откъдето си изпълзял! Нали се разбрахме, НИКАКВИ КОНТАКТИ!? Да не са ти отрязали кабелната, че заговаряш всяко момиче напоследък.

- Човече, аз имам интернет. Там има такива неща, дето ще те накарат да забравиш каква е основата функция на секса.

- Тогава?!

- Просто учтивостта ми е в кръвта. Поздравявам си.

- Аха, ясно. А, ако ти избия зъбите, ще ми платиш ли за услугата.

- Не и като съм ти виждал четката за зъби.

- Е, ей, ей. Имаме план да следваме. Лафовете ви и без това не струват. Така, сега...

Тръгваме по трите улици. Дон ти си по лявата. Взимаш пакета от храсти номер 3 и продължаваш. Дени...

- А този пакет дали изобщо е в храсти номер 3. Всички знаем колко има по математика, Дени дъ Гений!

- Аз поне мога да преброя колко зъба имам в устата.

- Преброй ги сега, после пак след като те шибна и ми кажи до какъв извод стигаш.

- Дени пакета на място ли е?

- Да, къде да е?!

- Супер. Дени, ти минаваш улицата, на която сме и право към точка 5. Там ще чакаш да дойдем.

- Ха, толкова е яко! Само числа и мистерия! Много се радвам момчета!

Времето за действие наближаваше. Всички от другата смяна щяха да излязат в междучасие след пет минути и така щяхме добре да се смесим с тълпата и после незабелязано да поемем по маршрутите си.

- Аз поемам по заобиколната улица, спирам до трансформатора и провеждам едноминутен разговор с някого. Ще ме чакате в точка 5. Нещо да разяснявам?

- Малко настръхнах.

- Така ли? Мислех, че откакто ви спряха водата, космите ти нямат такава функция.

- А аз пък си...

Звънеца. Пф, толкова съм му благодарен. Тези двамата явно си падаха един по друг, за да се драчат толкова.

- Добре, да действаме! – казах и се насочих по задание.

- Хайде, момчета! – Дени наистина беше в това.

Към следващата част